BGЖАРГОН^.com

От сведенията на С. Табаков за уредбата на сливенските тюфекханета и от нашите етнографски изследвания добиваме представа за тюфекчийския дюкян през XIX в. Всяка работилница за огнестрелно оръжие била уредена с всички пособия и инструменти. Помещението било приземна правоъгълна стая 3-4м. Вратата му е обикновено към улицата. В тюфекхането имало тезгях, менгемета, голяма наковалня, малки наковални, оджак и духало, движено с лост, чукове, пили, свредла или общо казано всички инструменти, необходими за обработването на желязото. Имало, разбира се, и специфични за този занаят инструменти: „хоризонтално въртящо се колело с остро чиличено сърце в средата”, което служело за простъргване на цеви, „маткап”, „лък за въртене на маткапа”, ръчна винтовална дъска „хитя”, „мъскала” (инструмент за полиране), бургии за простъргване на цевите, четалеста пила (четал кюрписи) за изпилване на цевите отвътре, „ветлено сърце” с дръжка, „куйрукдемири” (ключ за завинтване), „франсус” (инструмент за сглобяване и разглобяване на пружината, инструменти за простъргване дупката за шомпола (харбията), различни пилички („джерп” - плоски, „сачан кюприя” - кръгли, „юч кюшелия” - триъгълни) и др.

Майсторите тюфекчии работели обикновено с желязо, произвеждано в българските земи. Предпочитано било самоковското желязо, и то не само от българските и турските тюфекчии в нашите земе, но и от цариграцките императорски арсенали.

За изработването на пушки и пищови била необходима „хубава стомана”. Майсторите я получавали в собствения оджак от мено желязо. В сливенските тюфекханета най-добра стомана добивали от т. нар. „мъх”. От три оки „мъх” получавали една ока готова стомана. Стоманата, определена за една цев , се източвала чрез чукане и нагряване на дължина, след което се огъвала във форма на улей около една стоманена пръчка, докато двата и края се съединят. След това се заварявала и постепенно се чукала с малки чукчета (налъми). Дебелината на стоманената пръчка определя диаметъра на цевите. Заварената цев се „обличала”в нов слой желязо. За целта се изковавала ламарина от меко желязо, която се нарязва на ленти, широки около 1,5 см. и дълги до 150 см. Правели се също такива ленти и от стомана. Надиплени една върху друга на 7-8 пласта, лентите се нагрявали и изчуквали , после се усуквали като спирала и пак се очуквали плоско. Получената по този начин лента се навивала спираловидно около цевта, след което ставало заваряването. Така изработената цев се нарича „харе” или „дамаск”. Повърхността ѝ изглеждала като объркани къдрици. Такива цеви били гордостта на сливенските тюфекчии, които в простия оджак получавали тип дамаска , без да им е известна тайната на прочутите сирийски майстори.

Сливенските тюфекчии получавали и цев „сърма”, която се отличавала от „харе” по това , че лентата от стомана и желязо не се усуквала , а направо се изчуквала и овивала около цевта. (По подобен начин са правени и по-прост вид цеви.)

Така приготвената (изкована и облечена) се простъргвала отвътре с „бургии”, каквито е имало шест вида с различна дебелина. Бургията се прикрепвала чрез винт на хоризонталновъртящо се каменно колело (подобно на грънчарското) с „остро чиличено сърце”. Цевта се слага в желязната главина и се затяга точно с отвора с/у бургийката. Колелото се движело с крак , а по късно в някои селища е използвана водната сила(на принципа на чарковете). След простъргването правилността се проверявала чрез прокарване на тънък конец, опънат на лък. Цевта се изпилвала и полирвала. Цевите за шишанетата са изпилвани отвън осмоъгълно. За да се очертаят хубаво шарките на „харето” или „сърмата” , цевта , със запушени отвори с восък, се потапяла в смес от силен винен оцят и сяря , където престоявала 2-3 денонощия. След тази обработка тя се задънвала с „куйрук” , с помощта на ключа „куйрук демири”. На задната част се прилепял „кес” (мушка).

Най-сложната част на пушката е механизмът (чакмакът). От неговата изкусна направа зависи доброто качество на оръжието. В изработването на чакмаци се специализирали майстори чакмакчии.

Частите на механизма на кремаковаката пушка или пищов са петле („хорос”) с кремък , огниво („кършалък”, „среща”), две пружини („яйове”). Под „чакмака” е спусъкът (обикновено бронзово топче или скобичка с открита пружина). За прожините на механизма са използували”хубава пъргава стомана”. Закаляването ставало на два етапа. Направената пружина, нажежена до червено, се пускала във вода, след което се изваждала, нагрявала се до синьо и се потапяла в лой. Огнивото пък се закалявало, като се нажежавало до червено и се поръсвало със смес от сол и настърган бял овнешки рог.

Изработването на един чакмак огнемало един работен ден.

Приготвеният дървен приклад „кондак” бил орнаментиран от спец. майстори със седеф, сребро, мед, рог, бронз и др.