от небето през слънчевите сълзи
през облаче ле бяло,
къде тъндеръс царува и сушата робува
и Лили Иванова любува и живковиЯт гладува
обратно към там къде Нип не огрява
и дух не сломява
и душа не повява и сплотява
и калява и запява.
Дълбините мътни що човек не смее прекрачи,
на съзнанието тъмно грачи,
той у Руси не е сам обачи
и поета жален силно тачи.
Къде лайната вековни се изписват в очите виновни,
минават през либетата църковни
и техните дианфрагми свободни.
За че дух се не поваля
щом аз цигара паля
и котенцето галя
и времето плановете проваля.
Над това небе се висне мрак
и дъждът ще завали пак,
и бог Ра ще се завърне,
иначе как, и ще разкости вечер твоя враг.
Ще приветстваш ти на битката снощи
твоите любими Живкови гости,
но те не са прости
и имат меки кости.
— Ей брат, дъждовния сникърс пак ни удари, в преврат!
— Еее ми бате, аз снощи направих на Либето един дъждовен сникърс.
— Мале, рила и горила живкови снощи ебаси дъждовния сникърс ми удриха.