ерове
Название на буквите ъ (ер голям) и ь (ер малък). В старобългарския език по времето на Кирил и Методий с тях се означават особени редуцирани (свръхкратки) гласни звукове, които се оказват неустойчиви в развоя на българския език. Още през X - XI в. едни от еровите гласни изчезват (например краесловните), а други се превръщат в гласни, различни в отделните български диалекти. Днешната българска гласна „ъ” не съвпада по изговор (гласеж) със старобългарската гласна „ъ”. В повечето български диалекти старобългарското „ъ” преминава в пълноценен, нормален вокал (напр.: бъчва, сън), но в някои български диалекти се застъпва от други гласни звукове (напр.: бòчва, сон; бàчва, сан; бêчва, сêн; бôчва, сôн). В говорите, станали основа на съвременния български книжовен език, „ь” или изпада (напр. старобългарското „правьда” > правда), или съвпада по гласеж с днешния „ъ” (напр. старобългарското „тьмьно” > тъмно), или се заменя с „е” (напр. старобългарското „лько” > леко). В някои български диалекти в резултат на т. нар. първична вокализация двата ера имат различни застъпници (напр. старобългарското „бъчьва” > бочва; старобългарското „тьнько” > тенко), но има диалекти, в които те са съвпаднали в резултат на т. нар. вторична вокализация (напр.: бачва, танко; бочва, τ’онко и др.). В съвременния български книжовен език буква „ь” няма звукова стойност - с нея се означава изговор на мека съгласна пред гласна „ο” (напр.: Кольо, гьол).