гурбетчийство
Упражняване на занаят (абаджийство, зидарство, въглищарство, бакърджийство, градинарство и др.) извън местожителството или в чужбина (Анадола, Гърция, Влашко). Гурбетчийството се налага през време на османското иго и особено през Възраждането. Практикува се до Руско-турската война 1877-78г., а в някои райони (Родопите, Странджа, Пирин) и до Балканската война 1912-13г.. Според мястото, където отиват на гурбет, на гурбетчиите се дават различни имена. В някои селища в Средна гора (Копривщица и др.) наричат абаджиите, които упражняват занаята си в Цариград - стамболии, в Мала Азия (Андола) анадолии, в Египет (Масър) масърлии. В Родопите абаджиите (предимно от Устово и Райково), които работят в Измир (Смирна), са известни като измирлии, работещите из беломорските острови - като морени; по-бедните занаятчии, които работят предимно из Кърджалийско, са наричани кърджалии. В Югозападна България (Разложко и Горноджумайско) е познато и женско, и детско гурбетчийство (ишчилък) за почистване на памука от семето. Обикновено гурбетът продължава 9-10 месеца в годината, а често пъти и по 2-3 г. Дългото отсъствие от родния край поражда по-различни, отколкото при отседналите занаятчии взаимоотношения между майстори, калфи и чираци. Задълженията на гурбетчиите към местоработата и местното население са отразени в обичайното право. След 1878 гурбетчийството се упражнява в пределите на страната и се прилага от занаятчиите от планинските райони. Особена форма на гурбет е ходенето на руманя. Гурбетчийските народни песни са едни от най-елегичните