въглищарство
(старобълг. „въглен”) Занаят за производство на дървени въглища. Упражняван широко през XVIII и XIX в. навсякъде из България и особено в планинските райони. С него се занимават обикновено по-бедните селяни, които нямат друго препитание. До 1878г. Въглищарството е силно развито в планините Осогово, Алиботуш (дн. Славянка), Пирин и в някои от предпланинските райони на Родопите, в Чипровци, Самоков, по средното течение на Места. Свързано е с железодобиването и с развитието на някои занаяти - ковачество, железаро-ковачество, абаджийство, медникарство. Най-силно се развива в Странджа във връзка с железодобиването в Малък Самоков (дн. Демиркьой, Турция) един от центровете на турската военна индустрия до 1878г.. Дървените въглища се използуват и за отопление на дюкяни из чаршиите на градовете, както и за домашни нужди. Въглищарството в Странджанско се упражнява и след прекратяване на железодобиването, дървените въглища се произвеждат за износ, главно за Цариград. Някои въглищари от Странджа и Изт. Родопи упражняват занаята си като гурбетчии в Цариград. Мнозина от тях остават на постоянно местожителство в цариградските села. Горенето за приготвяне на дървените въглища (букови, дъбови и борови) става в специална яма, наричана жизница, ропа, ропка, турлак и др.