войнуци
Категория население, предимно българи, със специални задължения в Османската империя. Служат посменно по 6 месеца годишно в султанските обори и косят султанските ливади; във военно време се включват във военнопомощните отреди. В някои райони изпълняват военна служба като граничари или се явяват на война като бронирани конници. Имат своя обособена организация начело с войнушки бейлербей и с началници - войнук-бейове, черибашии, лагатори и примикюри (първите две групи владеят спахилъци, а последните - предимно освободени от данъци бащини). Заради специалните си задължения войнуците притежават наследствена бащина, която обхваща няколко ниви, хармани, дворове и др., не са зависими от местните феодали и са освободени от някои данъци. Чрез облекченията властта се стреми да направи от войнуците надеждна опора. Войнуците се набират от различни селища. Съществуват цели войнушки села. Войнушката институция е наложена главно в стратегически важни райони по пътищата: Бялград-Пловдив, Солун-Ниш-Бялград, около Видин-Смедерево-Браничево. Войнуците се обособяват като потомствена прослойка със свои традиции, облекло, манталитет и поведение спрямо властта. Съзнанието за значението на службата им и участието им във военио-помощните корпуси или в армията утвърждават у тях дух на волност и непокорство. От XVI в., когато османската власт постепенно посяга върху облекченията на категориите население със специални задължения, войнуците се бунтуват, често стават хайдути и подкрепят освободителното движения. Големи войнушки вълнения има в Пловдивска каза през 1689г. и в Средногорието през 1740г. и 1776г. Постепенно войнушката институция изгубва значението си. Видоизменена, тя се запазва до Освобождението 1878г.