взаимоучителна метода
Организация на обучение в началното у-ще, при която учителят с помощта на по-напредналите и по-лесно успяващи ученици обучава неограничен брой деца. Съществува още в древността - в Индия, Гърция и Рим. В България взаимоучителната метода прониква в началото на XIX в. от Западна Европа, широко се разпространява след 1835 с откриването на Габровското взаимно училище. Взаимоучителната организация в началното у-ще се заменя с класно-урочна през II пол. на XIX в. Всички ученици във взаимното училище са събрани в голяма учебна зала-салон. Чиновете са дълги от едната до другата стена; децата са групирани в отделения или класове. Дъската на горната част на първите 1-2 чина е ограничена с летва и е насипана с пясък („пясъчници"), на които децата се учат да пишат. Отпред е „естрадата", от която учителят ръководи обучението. По стените са окачени взаимоучителните таблици, които служат като учебници. Учителят организира обучението с помощта на главен надзирател (отговаря за провеждане на учебния ден), показватели (ръководят обучението на децата по четене, писане и по таблиците), дверници (контролират присъствието на учениците, излизането и влизането им в залата) и шетачи (грижат се за хигиената на стаята). Учебните занятия протичат при строго определен ред. Методиката на обучението е крайно стандартизирана. По време, учебният процес се дели на части. Преходът от една част към друга става с команди, които се дават със звънец, свирка или устно. Дисциплината се поддържа с похвали и наказания. В България взаимоучителната организация е прогресивно явление. Тя се прилага във възрожденското училище, което е масово, демократично, дава светски знания на говорим български език и бързо ограмотяване на голям брой деца с минимален брой учители и вложени средства.