вакъф
(тур. vâkıf, от араб. „спиране”) 1. Неотчуждаемо имущество въз основа на шериата в ислямските страни (мюсюлманско религиозно право); с част от приходите му се издържат мюсюлмански религиозни и благотворителни организации. Вакъф може да стане само имущество, което е пълна лична собственост. През XIV-XVI в. в Османската империя вакъф стават най-често едрите феодални владения с широки имунитетни права – т. нар. мюлкове. Господарите им запазват чрез завещания (вакъфнамета) част от доходите и управлението им за поколенията си. Големите парични средства, получавани от вакъф, са влагани в кредитно-лихварски институции. С тази дейност вакъфите допринасят за развитието на градското стопанство, като улесняват създаването и напредъка на занаятите и търговския обмен. През XVII – XVIII в. вакъфите се разрастват и допринасят за децентрализирането на османската феодална система. В българските земи големи вакъфски владения са притежавани от Кьосе Михалбеевци в Плевенско, Видинско, Ловешко, Никополско и другаде, от Карлъбеевци в Карловско, от Фирузбей в Търновско, от Евреносбеевци и Исхакбеевци в Македония и Беломорието; 2. Недвижим имот, подарен на джамия или училище за благотворителни цели – в минало турската черква е получавала наследството на починалите без близки наследници, имотите им оставали вакъф; 3. Завещаване на имоти с благотворителна цел